ТВОРЧЕСТВОТО – БОЖЕСТВЕН ПРОЦЕС
„В НАЧАЛОТО БОГ СЪТВОРИ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА.“
БИТИЕ 1:1
Без това начало нямаше да има всяко друго и тайните, които се крият в него, са отговори, помагащи да разберем кои сме. Библията е Божието слово, това означава, че в първото си обръщение към човека Бог се представя, като творец.
Защо обаче за Бога е толкова важно да знаем, че той е творец и е сътворил всичко?
Всеки човек би се съгласил с твърденията – „Никой не познава творението по-добре от неговия творец“, както и „творението само свидетелства за своя създател“.
Ако искаме да разберем кои сме трябва да се обърнем към своя творец, а вглеждайки се в творението и неговата същност разбираме повече за създателя.
Поне веднъж сте чували, че сте били създадени по Божий образ и подобие, но какво наистина означава това?
Коя е божествената частица заложена в човека, даваща му възможност да бъде, като Бога?
В съзнанието на повечето хора сега ще изплува мисълта за свободната воля и биха били прави, защото тя е свързана с божествената ни природа, но нека обърнем внимание на духа, без който не бихме могли да творим и създаваме, също като Бога.
Формите, които живеят в пространството и материята най-напред живеят в духа. Всяка художествена творба е материално отражение на „вътрешна творба“ , т.е има тъждественост на света на формите в пространството и в духа. А духът е законодател.
Без него не можем да говорим за творчество и творчески процес. Къде иначе би се родила „вътрешната творба“, освен в духа?
Какво тогава е духът? Духът е жизненото дихание, което Бог вдъхва на човека, правейки го вечен и способен да реализира своите намерения.
За нас творческият процес е божествен процес и всеки път, когато творим нещо добро божествената природа се проявява в нас и придобиваме божий образ и подобие.
Творческия труд е един от най-изтощителните, защото ангажира цялото естество на човека на всичките три нива дух, душа и тяло.
„Подобно на художника той работи над природата с даденостите, които материалният живот му дава от себе си, и той непрестанно ги обработва, за да ги превърне в своя собствена материя, за да ги превърне в дух и да ги формира. Тази работа е толкова трудна, че понякога той се уморява от нея, изпитва нужда да си почине, да престане да оформя и да приеме пасивно онова, което му се предлага от океанските дълбини на живота.“ – А. Фосийон „Животът на формите“
Да не забравяме, че Бог сътвори всичко за шест дни и на седмия си почина!
ТВОРЧЕСТВОТО – БОЖЕСТВЕН ПРОЦЕС
„В НАЧАЛОТО БОГ СЪТВОРИ НЕБЕТО И ЗЕМЯТА.“
БИТИЕ 1:1
Без това начало нямаше да има всяко друго и тайните, които се крият в него, са отговори, помагащи да разберем кои сме. Библията е Божието слово, това означава, че в първото си обръщение към човека Бог се представя, като творец.
Защо обаче за Бога е толкова важно да знаем, че той е творец и е сътворил всичко?
Всеки човек би се съгласил с твърденията – „Никой не познава творението по-добре от неговия творец“, както и „творението само свидетелства за своя създател“.
Ако искаме да разберем кои сме трябва да се обърнем към своя творец, а вглеждайки се в творението и неговата същност разбираме повече за създателя.
Поне веднъж сте чували, че сте били създадени по Божий образ и подобие, но какво наистина означава това?
Коя е божествената частица заложена в човека, даваща му възможност да бъде, като Бога?
В съзнанието на повечето хора сега ще изплува мисълта за свободната воля и биха били прави, защото тя е свързана с божествената ни природа, но нека обърнем внимание на духа, без който не бихме могли да творим и създаваме, също като Бога.
Формите, които живеят в пространството и материята най-напред живеят в духа. Всяка художествена творба е материално отражение на „вътрешна творба“ , т.е има тъждественост на света на формите в пространството и в духа. А духът е законодател.
Без него не можем да говорим за творчество и творчески процес. Къде иначе би се родила „вътрешната творба“, освен в духа?
Какво тогава е духът? Духът е жизненото дихание, което Бог вдъхва на човека, правейки го вечен и способен да реализира своите намерения.
За нас творческият процес е божествен процес и всеки път, когато творим нещо добро божествената природа се проявява в нас и придобиваме божий образ и подобие.
Творческия труд е един от най-изтощителните, защото ангажира цялото естество на човека на всичките три нива дух, душа и тяло.
„Подобно на художника той работи над природата с даденостите, които материалният живот му дава от себе си, и той непрестанно ги обработва, за да ги превърне в своя собствена материя, за да ги превърне в дух и да ги формира. Тази работа е толкова трудна, че понякога той се уморява от нея, изпитва нужда да си почине, да престане да оформя и да приеме пасивно онова, което му се предлага от океанските дълбини на живота.“ – А. Фосийон „Животът на формите“
Да не забравяме, че Бог сътвори всичко за шест дни и на седмия си почина!
ОБЛЕКЛОТО
„Дрехите са границата между нашата кожа и нашата душа“
Д. Муканов
Защо сме облечени или защо носим дрехи?
„Да не сме голи“ е фундаментът.
Следва въпросът с голотата?
Всеки нормален човек , ако се окаже по някакъв начин гол инстинктивно се опитва да се покрие с нещо, защото се чувства уязвим или засрамен. Кенет Кларк в книгата си Голото тяло, осланяйки се на английския език нарича това състояние „съблечено тяло“ и го разграничава от понятието „голо тяло“, което според него, употребявано в културен смисъл няма нищо смущаващо.
„Какво е голото тяло? То е форма на изкуството, изнамерена от гърците през V-ти век пр.н.е, също както операта е форма на изкуството, изнамерена в Италия през VII век. Това заключение е без друго твърде рязко, но пък има едно достойнство – то подчертава, че голото тяло не е предмет, а форма на изкуството.“ – К. Кларк, „Голото тяло“
Предметите на изкуството, които създаваме, нямат дух или душа, те могат да бъдат отпечатък на нашия творчески дух, както и самото изкуство е отпечатък на всеобщия дух на своето време, но самите те не са одухотворени, не чуват и не виждат, а и не отговарят, не се срамуват и не се смущават, за това ги и наричаме неодушевени.
Ако изваяната от глина гола фигура не се нуждае от облекло, защо обаче човешкото тяло от пръст изпитва такава потребност? Не трябва ли да търсим отговора в нашия вътрешен свят, неподвластен на материята и формата?
Не намерихме източник, текст или книга, посочващи конкретно кога, как и кой създава първите дрехи, освен книга Битие 3:21 – „И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече.“
За нас дрехите са божий дар, проява на милост към човека, даваща му шанс отново да влезе в присъствието на Бога.
Това е началото, здравата основа, на която да градим разбирането си за облеклото.
С това ли се изчерпва темата за облеклото? – категорично не!
Разбирането ни за облеклото се разпростира на четири нива, които разкриват същността му.
- Облеклото, като средство за прикриване на голотата
- Облеклото, като средство за предпазване от метеорологичните условия
- Облеклото, като средство за комуникация
- Облеклото, като изкуство
ОБЛЕКЛОТО
„Дрехите са границата между нашата кожа и нашата душа“
Д. Муканов
Защо сме облечени или защо носим дрехи?
„Да не сме голи“ е фундаментът.
Следва въпросът с голотата?
Всеки нормален човек , ако се окаже по някакъв начин гол инстинктивно се опитва да се покрие с нещо, защото се чувства уязвим или засрамен. Кенет Кларк в книгата си Голото тяло, осланяйки се на английския език нарича това състояние „съблечено тяло“ и го разграничава от понятието „голо тяло“, което според него, употребявано в културен смисъл няма нищо смущаващо.
„Какво е голото тяло? То е форма на изкуството, изнамерена от гърците през V-ти век пр.н.е, също както операта е форма на изкуството, изнамерена в Италия през VII век. Това заключение е без друго твърде рязко, но пък има едно достойнство – то подчертава, че голото тяло не е предмет, а форма на изкуството.“ – К. Кларк, „Голото тяло“
Предметите на изкуството, които създаваме, нямат дух или душа, те могат да бъдат отпечатък на нашия творчески дух, както и самото изкуство е отпечатък на всеобщия дух на своето време, но самите те не са одухотворени, не чуват и не виждат, а и не отговарят, не се срамуват и не се смущават, за това ги и наричаме неодушевени.
Ако изваяната от глина гола фигура не се нуждае от облекло, защо обаче човешкото тяло от пръст изпитва такава потребност? Не трябва ли да търсим отговора в нашия вътрешен свят, неподвластен на материята и формата?
Не намерихме източник, текст или книга, посочващи конкретно кога, как и кой създава първите дрехи, освен книга Битие 3:21 – „И Господ Бог направи кожени дрехи на Адам и на жена му и ги облече.“
За нас дрехите са божий дар, проява на милост към човека, даваща му шанс отново да влезе в присъствието на Бога.
Това е началото, здравата основа, на която да градим разбирането си за облеклото.
С това ли се изчерпва темата за облеклото? – категорично не!
Разбирането ни за облеклото се разпростира на четири нива, които разкриват същността му.
- Облеклото, като средство за прикриване на голотата
- Облеклото, като средство за предпазване от метеорологичните условия
- Облеклото, като средство за комуникация
- Облеклото, като изкуство
ДАНАИЛ МУКАНОВ
Историята на създателя на VALTASASAR Данаил започва преди около тридесет години когато майка му разбира, че е бременна с четвъртото си дете. Тази радостна новина обаче, скоро бива помрачена от прогнозите, които наблюдаващият я тогава лекар чертае и старателно съветва майка му да направи аборт, убеждавайки я, че това дете, ще се роди с деформации, че с баща му ще трябва да посветят всички грижи на това недъгаво дете, за сметка на останалите здрави три деца, които вече имат. Майка му през сълзи си казала: – Господи това детенце ни е подарък от теб, каквото и да бъде ще го обичаме!
Така през лятото на 1994 се появява Данаил в перфектно здраве, когато майка му е на четиридесет години.
Докато е пеленаче бездетна жена, позната на родителите му ги моли да го вземе и отгледа, като нейно дете, а краят на тази история е ясен.
Данаил се развива бързо и тръгва на училище на шест години.
По-късно завършва НФСГ със специалност Предприемачество и мениджмънт с отлична дипломна работа на тема „Моден бранд“.
Продължава своето образование в Университета за национално и световно стопанство, където завършва бакалавър „Регионално развитие и магистър Регионален мениджмънт и бизнес“.
Как се запалва страстта и призванието му? Като тинейджър следвайки модните тенденции, заобиколен от безбройните списания на майка си – ЛАДА, БОЖУР, BURDA, грабва шевната машина и се справя с първото си предизвикателство без грешка – стеснява първите си дънки.
От този момент нататък започва, малко по малко да се интересува повече и повече от шиене и дрехи, започва да гледа и ревюта, до момента, в който едно не затвърждава всичките му търсения и влечения по отношение на шиенето и модата. То е на John Galliano есен/зима 2012.
Първият път, когато го гледа си задава въпроса: „Това ли е модата? Клошари, на които им ръкопляскат!“ Но го пуска отново. Вторият път е различнен, не вижда клошари, а изкуство, носещо послание, заредено с философия. Вече си казва: „Този е гений, щом успява да накара аудиторията да се възхити на нещо, към което хората се отнасят с погнуса, снизхождение, съжаление и апатия.“
Оттогава досега Данаил страстно върви по пътя на реализиране на своето призвание – да създава облекло.
С израстването и усъвършенстването си, стига до извода, че не харесва модата, нито асоциациите, свързани с използването на думата, защото те говорят за масовост, чрез която е трудно да изразиш собствената си индивидуалност.
Оприличава модата на изчезваща фойерверка, която се извисява и взривява, донасяйки само мигновена красота.
За Данаил стилът е абсолютният смисъл – образец и определеност, валиден завинаги, който се явява било между два склона, бележещ хребета на висините.
С помощта на това понятие човекът изразява потребността да опознава себе си в онова, което е най-постижимо в него, в онова, което е трайно и универсално – отвъд лъкатушенията на историята, отвъд местното и частното.
ДАНАИЛ МУКАНОВ
Историята на създателя на VALTASASAR Данаил започва преди около тридесет години когато майка му разбира, че е бременна с четвъртото си дете. Тази радостна новина обаче, скоро бива помрачена от прогнозите, които наблюдаващият я тогава лекар чертае и старателно съветва майка му да направи аборт, убеждавайки я, че това дете, ще се роди с деформации, че с баща му ще трябва да посветят всички грижи на това недъгаво дете, за сметка на останалите здрави три деца, които вече имат. Майка му през сълзи си казала: – Господи това детенце ни е подарък от теб, каквото и да бъде ще го обичаме!
Така през лятото на 1994 се появява Данаил в перфектно здраве, когато майка му е на четиридесет години.
Докато е пеленаче бездетна жена, позната на родителите му, моли майка му да го вземе и отгледа, като нейно дете, а краят на тази история е ясен.
Данаил се развива бързо и тръгва на училище на шест години.
По-късно завършва НФСГ със специалност Предприемачество и мениджмънт с отлична дипломна работа на тема „Моден бранд“.
Продължава своето образование в Университета за национално и световно стопанство, където завършва бакалавър „Регионално развитие и магистър Регионален мениджмънт и бизнес“.
Как се запалва страстта и призванието му? Като тинейджър следвайки модните тенденции, заобиколен от безбройните списания на майка си – ЛАДА, БОЖУР, BURDA, грабва шевната машина и се справя с първото си предизвикателство без грешка – стеснява първите си дънки.
От този момент нататък започва, малко по малко да се интересува повече и повече от шиене и дрехи, започва да гледа и ревюта, до момента, в който едно не затвърждава всичките му търсения и влечения по отношение на шиенето и модата. То е на John Galliano есен/зима 2012.
Първият път, когато го гледа си задава въпроса: „Това ли е модата? Клошари, на които им ръкопляскат!“ Но го пуска отново. Вторият път е различнен, не вижда клошари, а изкуство, носещо послание, заредено с философия. Вече си казва: „Този е гений, щом успява да накара аудиторията да се възхити на нещо, към което хората се отнасят с погнуса, снизхождение, съжаление и апатия.“
Оттогава досега Данаил страстно върви по пътя на реализиране на своето призвание – да създава облекло.
С израстването и усъвършенстването си, стига до извода, че не харесва модата, нито асоциациите, свързани с използването на думата, защото те говорят за масовост, чрез която е трудно да изразиш собствената си индивидуалност.
Оприличава модата на изчезваща фойерверка, която се извисява и взривява, донасяйки само мигновена красота.
За Данаил стилът е абсолютният смисъл – образец и определеност, валиден завинаги, който се явява било между два склона, бележещ хребета на висините.
С помощта на това понятие човекът изразява потребността да опознава себе си в онова, което е най-постижимо в него, в онова, което е трайно и универсално – отвъд лъкатушенията на историята, отвъд местното и частното.